„Какво става с нашата демокрация?“ Сериозните отговори на един комик

Той е комедиен артист, звезда в Германия, но всъщност е французин. Алфонс разсмива публиката в препълнени зали от повече от 30 години с неподражаемо фино чувство за хумор и самоирония, скечовете му са гледани в представления на живо от хиляди зрители, а билетите са разпродадени за месеци напред.

В последно време Алфонс се среща с публиката не само в театралния салон. „Какво става с нашата демокрация“ – пита се комикът. „Счупи ли се? А гаранцията важи ли още или трябва сами да плащаме за ремонта?“ И когато сам си отговаря, че за да работи демокрацията, всеки трябва да допринесе с нещо, решава, че неговият принос може да бъде да се среща с млади хора, да разговаря с тях и да им разказва истории. „Това го мога най-добре“, признава Алфонс в интервю за БНР.

“ Откакто станах и германец, играя едно представление, което нарекох „Алфонс – още по-германец“. Явно много се е харесало на учителите, защото в един момент започнаха масово да ми пишат и да искат да им гостувам в училище, защото темата била много важна и децата трябвало непременно да научат повече.“

Всъщност, двучасовото представление е историята на Алфонс. За нас той разказа кратката версия – как за да се измъкне от казармата във Франция, започва работа във френска компания в Хамбург, където живее и до днес. „Никой не се мести доброволно от Париж в Хамбург. Освен Алфонс„, споделя артистът. Заминава уж за година и половина, а остава три десетилетия. Един ден, когато тогавашният кмет на Хамбург, някой си Олаф Шолц, му изпраща писмо и го кани да стане германски гражданин, Алфонс се замисля дали да приеме.

„До този момент изобщо не бях мислил за това. Защо ми е паспорт? Като френски гражданин имах право да живея в Германия, да работя. Е, нямах право да гласувам, но то пък едно гласуване…“

Но Алфонс чува вътрешния си глас: „Какво би казала баба ми, ако стана германски гражданин? Баба ми беше прекрасна жена. Оцеляла в концлагера в Аушвиц. И се запитах: Тя щеше ли да одобри любимият й внук да стане германец? Нея вече я нямаше, но нейните спомени са все още живи. Като дете непрекъснато я питах: „Бабо, как може да не мразиш германците след това, което си преживяла? Нормално е да ги мразиш!“; „Не, не ги мразя“ – кротко отговаряше баба ми. Тя така и не ми обясни приживе, а все повтаряше: „Още си малък, няма да разбереш.“

Обяснението идва късно, след смъртта на баба Ерика. В писмо за едно … фенерче.

„В това писмо пишеше, че всеки носи в ръката си фенерче. И всеки сам решава накъде да насочи светлинния лъч. Съветът на баба беше добре да помисля преди да реша накъде да насоча лъча на моето фенерче и какво искам да осветя с него.“

Алфонс разказва тази история от сцената, а отскоро след представлението прекарва немалка част от свободното си време в срещи с ученици, които са го гледали. За тях не е ли досадно да обсъждат въпроса: „Какво е искал да каже авторът?“

„Да, задават ми 2-3 въпроса, но след това искам те да говорят. Всичко започна с едно проучване, от което разбрах, че 39 процента от младите не смятат демокрацията за нещо ценно. И си казах: Алфонс, трябва да разбереш защо това е така. Не знам как е в България, но младите в Германия казват: „Нас никой не иска да ни слуша, когато искаме да кажем нещо, възрастните шъткат, че сме малки и нищо не разбираме.“ И изведнъж се появявам аз, един дъртак в техните очи, който им казва: „Снощи, в театъра, говорих аз, сега е ваш ред. Можеше да се наспя в хотела, но предпочетох да дойда и да ви изслушам.“ И те започват да говорят – първо плахо, но постепенно се отпускат и нещата потръгват.

Естествено, бутам разговора към темата за демокрацията. Нали помните – 39 процента не я смятат за важна. Чувам най-различни мнения, но най-важното е, че вместо да си изкрещяват нещо в социалките, както правим всички напоследък, без да обръщаме внимание на мнението на другите, децата започват да си говорят и да спорят.“

Понякога тези дискусии успяват да променят мнението им, признава Алфонс, и разказва скорошен случай:

„Неотдавна в Бавария едно момче стана и каза: „Демокрацията не работи, няма смисъл, по-добре да дойде диктатура.“ Всички млъкнаха. Стана неловко.“

Докато Алфонс не се оглежда и не пита дали няма някой в залата, който е живял в диктатура и иска да разкаже какво е преживял. Става момиче от Сирия, което не познава баща си. Разказал виц за Асад и бил отведен от полицията. Завинаги.

„След срещата момчето, което искаше да дойде диктатура, изчака всички да си тръгнат, дойде при мен, благодари ми и ми каза, че е променил мнението си. Дори само затова си струваше усилието. Вече съм напълно убеден, че това, което правим с моя екип доброволно, pro bono, има много смисъл и затова продължаваме.“

Следващата стъпка вече е направена: Миналата седмица Алфонс е основал фондация, за да продължи срещите с ученици. Но не само:

„Фондацията се казва „Баба“ – сещате се защо. Идеята на тази фондация е да раздаваме всяка година стипендии на пет хиляди ученици. Те ще могат да гледат представлението, но това е най-малкото – ще могат да участват в образователен семинар за демокрация, който ще водя аз. Но ще има и други семинари – как да разпознаваме фалшивите новини, как да водим разговор без да се мразим, и т.н. Така че, ако някой в момента ни слуша и има възможност да ни подкрепи, нека се свърже с нас, защото днешните момичета и момчета са нашето бъдеще.“

Снимки в публикацията: Личен архив